... freja in a nutshell ...

2011-02-23T13:19:00.005+01:00

Колко по-хубав и подреден може да бъде денят, ако започне така. Събудих се рано, още в 7, без аларма и без ненужно излежаване, а в 7:30 вече се бяхме измъкнали на студа навън, аз и Даниел, толкова рядко се виждаме сутрин, а днес дори споделихме цял половин час в книжарницата. Не просто така, големият Bokrea ден беше започнал точно в 7:00. Хубави книги на двойно и тройно по-ниски цени, само веднъж в годината, на този ден.
В книжарница и библиотека винаги се чувствам вкъщи. Повече вкъщи, отколкото в университета. Само аз и книгите, като медитация. Днес си взех една от преведените на шведски книги на Херта Мюлер и една част от дневниците на Будил Малмстен. А после цял свободен час преди началото на презентациите. Прекаран в любимото ми Coffee Break кафе с чаша мокачино и думите на Херта Мюлер. Отдавна не се бях намирала в нечии други мисли така, както в нейните. Мъдро, красиво и хаотично, всичко онова, превърнало се в табу в крепостта, наречена университет. Това, което ми липсва всеки ден ... После пуснаха Kings of Convenience, a после и Hello Saferide. Гледах падащите снежинки навън и бях щастлива. В този кратичък малък миг, който си подарих в тази измислена сутрин. И си дадох сметка, че и това тук си е моят живот. Колкото и всичко да е по-сиво, ограничено, вкарано в рамки и без парола за достъп за различните. Малко по-самотно, малко по-тежко, но мое си. И ще си го пазя.

Снимката е на B_Zedan , споделена, благодарение на Flickr.

2011-02-20T22:18:00.001+01:00

2011-02-20T20:53:00.005+01:00

Наричам го синдрома Март, понеже се повтаря всяка година по същото време.

Пропива се в прашните ми и потъмнели от зимната влага ботуши, в опърпаната вече шапка и омръзналото ми палто. Влива се в умората и отегчението, събирани капка по капка още от първия ден след Коледа и се загнездва някъде по средата на челото ми, там близо до индийската бемка, за която ме питат децата. Започва като леко главоболие, като търсене, като дълъг път, като надежда, изтъкана от плахо слънце. И завършва с поредното влюбване, неизказано и несбъднато, увито на кълбенце и пъхнато в чантата.

Прави ме непокорна и невъздържана, спонтанна и искаща, пишеща и четяща не това, което трябва. Пак съм си аз, но сякаш съм друга. Мъчителното разкъсване на обвивката, болката при пропукването. Страхът дали ще се разпозная, дали той ще ме разпознае. И облекчението, когато идва юни и всичко си е същото..., само че малко напротив.

Снимката е споделена от Steffe - Flickr.

2010-08-09T17:24:00.007+02:00

Загубих се някъде това лято. От дълго време не бях оставала с толкова свободно време. Дадох си сметка, че вече съм на 26, а още не съм постигнала нищо съществено. Не ми се получава да се задържам дълго на едно място, да правя дълго едно и също нещо. Летя от място на място и за момент вярвам, че съм намерила пътя си. Но времето лети по-бързо от мен и постоянно ме изпреварва. Омръзна ми да раздавам мечти и усилия на добра воля. Идеалите ми още ги има, но им липсва прозрачността и увереността, които имаха някога. Сега са едни такива потъмнели и с неясно качество. Мечтите ми и те са едни бледи и с размазани контури, от типа на: "да, това би било хубаво, ама ... точно то едва ли ще стане, какво пък, и сега не съм толкова зле ...". Свикнах да общувам с нови хора така, както преди общувах само с близки приятели. Наложи ми се, нямах избор. Хващам се за някакви общоприети неща като университети и дипломи, за да ме спасят от собствената ми липса на инициатива, смелост и идейност. Празна съм. Лишена от способността да създавам и довеждам нещата до край. Точно когато най-много имам нужда от нещо истинско и материално, което мога да пипна, на което мога да се доверя. Точно тогава не знам как да създам нещо с материална стойност. Никога не съм знаела как и не съм си правила труда да се науча. А сега чувствам, че не искам повече да живея така. Не искам да съм зависима и неопределена, в името на нечии други животи. Но ме е яд на себе си, че едва ли ще се променя, защото ми е заложено да не знам как да печеля пари и да летя в облаците. Да си въобразявам как светът може да бъде спасен, само ако аз и още няколко като мен ги има. Надеждата ми е, че всеки прехвърлил 25-те стига до този предел на идеализма и наивността. Интересно ми е какво идва след това.

Снимката си взех от brew ha ha, благодарение на Flickr.

2010-08-06T16:03:00.002+02:00

Наистина ли си отива лятото ... (Х. Фотев)

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...

И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...

Ах, лятото
не искаше да си отиде...

2010-08-06T15:29:00.002+02:00

Всичко при мен става бавно. Бавно се уча да карам колело, без да ме е страх, че ще (се) блъсна (в) някого или нещо. Днес един прекрасен лундски дъжд ми припомни как винаги има неща, които правиш за първи път, дори когато си мислиш, че ежедневието е пуснало дълбоки корени в теб. Напоследък много ме мъчи идеята за това мое ежедневие. Не ми се иска да му се давам и сякаш като отчаян опит да се измъкна, мислите ми се губят някъде другаде. В забранени територии, в забравени стари желания да съм някоя друга, да съм нечия друга, да ме открият наново. Но този път знам, че с желанията трябва да се внимава, че мечтите понякога са само мечти и не бива да се докосват, за да не се изпарят ... като всичко останало. А може би всичко е само лятна унесеност и сладка скука. Кой знае.

2010-07-27T10:20:00.003+02:00

Върнах се в алтернативния си северен живот и се опитвам да свикна. Вече свикнах с малко закъснение да натискам копчетата по светофарите и автобусите, пуснах си Спотифай и се наслаждавам на Eels . Събират се облаци и плановете ми за музика и кино на открито може да се провалят. Не си намирам мястото. Мъчно ми е. Празни дни и големи празни пукнатини вътре мен. Искам да си ги запълня, да си върна, да се върна, да не съм сама.

Швеция е тиха през лятото. Топла, мека и прозрачна. Слънцето не изгаря, а гали, пропива се в теб и извиква аромата на море, събиран с месеци. Зелена и люлееща те в прегръдките си трева, време за четене, време за писане, време да се влюбиш и натъжиш.

2010-07-10T17:44:00.003+02:00

Куфарният ми живот

Живея живот в куфар вече месец. Пътувам от едно място на друго, прегръщам някакви хора с разтуптяно сърце и след броени минути им казвам довиждане, до следващия път, пак нямахме много време. На тялото му е топло и уютно, но мислите нямат покой, все летят напред, към следващата раздяла и ми тежи това очакване за сбогом. Изморявам се и спирам да чувствам, ставам като робот. Казвам си, догодина без толкова тежка програма за ваканцията, само спокойствие и срещи с любими хора, но знам, че никога не ми се получава, че искам твърде много от този живот всяка една минутка от него. Поне имах много време за четене. Излегната на тревата зад бунгалото в Крапец, на пустия плаж край морето, само вълните, небето, вятърът и думите. Върнах се към стари страсти и потънах в нови истории. Все на български, поглъщам всяка буквичка и звук и пак идва това чувство на безсилие, че не мога да задържа дори езика си близо до мен. Скоро вече няма да се изгубвам в приказките и напевните мелодии, пак ще се възпитам в една другост, станала част от мен. И тя ми липсва. Не ставам за пътник, преживявам всичко твърде надълбоко, всяка секунда минава през мен и оставя неосъзнати следи, които се трупат, трупат и един ден преливат в неутешим плач насън...

Снимка: Linda Bailey *свободна за споделяне*, благодарение на Creative Commons License

2010-06-11T21:41:00.004+02:00

Превод, изровен от старите дневници ...

Какво ще бъде утре? /Едит Сьодергран

Какво ще бъде утре? Може би не ти.
Може би друга прегръдка, нова среща
и подобна болка ...
Ще си тръгна от теб с една решимост,
както никой друг.
Ще дойда отново като частичка
от твоята собствена болка.
Ще дойда при теб от друго небе
с ново решение.
Ще дойда при теб от друга звезда
със същия поглед.
Ще дойда при теб със стария си копнеж
на нови глътки.
Ще дойда при теб странна, зла и
вярна,
със стъпки на диво животно, от далечната
пустинна родина на сърцето ти.
Ти ще се бориш срещу мен сурово и безпомощно,
както човек се бори само срещу съдбата си,
срещу щастието си, срещу звездата си.
Аз ще се усмихна и ще увия копринени
нишки около пръста си.
И малкото кълбенце на съдбата ти
ще скрия в гънката на роклята си.

2010-06-09T13:21:00.002+02:00

Bad dreams in a rainy day

Джони Мичъл ме спасява в поредния (и последния) дъждовен ден. Една от любимите ми песни, подправена със зелен лимонов чай и шоколад.

2010-06-08T11:22:00.011+02:00

"Няма значение откъде идваме. Душите на всички ни си приличат."

Пристигнах тук преди девет месеца и за една нощ се превърнах в чужденка. Преди не знаех какво означава това и ми трябваше известно време, за да се приспособя към новата си роля. Едва когато престанах да се опитвам, разбрах, че може би съм станала част от една нова страна, която мога да наричам дом, без да изпитвам носталгия по старото вкъщи. И най-вече по старото ми Аз. Българка, шведка, чужденка, емигрантка, чуждестранна студентка, събрах си ги накуп и ги изгорих ритуално. Сега съм по мъничко и от петте и се гордея с това.

Покрай перипетиите около собствената ми интеграция започна да ми става все по-интересно как други като мен преживяват подобна, често несравнимо по-тежка, съдба. Зачетох се, замислих се и се включих в група към шведския клон на органицацията Save the children. Все чуждестранни студенти, шарена и весела компания, всички с интереси покрай глобализация, миграция, бежанци, права на човека, права на детето и т.н.

В групички по двама започнахме да посещаваме Arlöv Park Hotell - място, което сякаш не е в Швеция. В подобни места настаняват пристигналите търсещи убежище чужденци - често семейства с малки деца. Според правилата, това е транзитно жилище, в което се очаква семействата да пребивават не повече от седмица. След това идеята е да бъдат премествани в отделни апартаменти, разпръснати из цяла Швеция, в очакване на "присъдата". Често обаче се случва да са в хотела с месеци, поради забавяне на процедурата. Местата за транзитно пребиваване често са хотели, чиито собственици са намерили доходоносен начин за препитание. Общините са длъжни да плащат за настаняването на бежанците и често сключват договори с хотели като този. Резултатът е някакво подобие на дом, препълнени стаи, изтощени и отегчени родители със скучаещи и объркани деца.

В хотели като Arlöv Park Hotell естествено няма психолози, социални работници и педагози. Нуждата от психосоциална помощ е огромна, затова няколко неправителствени организации, заедно с Шведската църква и Католическата църква в Швеция, помагат с каквото могат. Нашата група, в отбори по двама, посещава хотела всяка събота и неделя и организира занимания за децата в хотела. За съжаление зимата в Швеция е дълга и повечето занимания се провеждат в тясна стаичка, пълна с изпочупени играчки и пъзели със загубени части. И все пак, децата и родителите винаги си тръгват с благодарности за отделеното внимание, макар и за кратките два часа.

Ето малко снимки:

На фона на всичко това в неделя дойдоха новините за Протеста в защита на правата на чужденците в България и за нападението срещу участници в протеста от неонацисти. Смесени чувства. От една страна толкова се зарадвах, че най-после и в България се събуждат настроения и мнения с една идея по-далече от ежедневната борба за оцеляване. И от друга се уплаших и ми стана тъжно. Толкова неразбиране, злоба, егоизъм и страх. Само мога да се надявам, че някой ден законите в България ще застанат над този страх и ще защитят хората, които се чувстват точно като мен в началото - загубени, объркани, уморени, но и с надежда за нещо ново.

В хотела се запознах с Мелика, на 18 години, от Афганистан. Стискаше овехтял разговорник - English on a trip. Разказа ми как е започнала да учи английски в първия ден от петмесечното си пътуване от Афганистан до Швеция. Вече говореше, макар и с усилия, и успя да ми каже нещо много хубаво - "Няма значение откъде идваме. Душите на всички ни си приличат."

2010-06-04T22:18:00.003+02:00

Фрея успя да излезе от ореховата черупка, благодарение на Даниел. Не на моя Даниел, а на Даниел Монсон от моя курс, който ми се обади, когато ми беше най-тежко и си говори с мен повече от час за сълзите, живота и всичко останало. А сълзите си се стичаха, направо си хълцах по телефона. След това сякаш огромен тежък камък ми беше паднал от сърцето. Цялата самота от предишните дни се изпари и бях една такава лекичка и спокойна. А вчера всички бяха толкова мили - презентацията ни мина супер, хората идваха при мен след това да ми кажат колко добре съм представила терапията. После пляскахме на Гуннел за добрия, макар и супер тежък, курс, сладолед, прегръдки, трева и слънце. Хиляди топли секунди.

А днес първи ден от заслужена ваканция. Целият прекаран по поляните с Анна Новгородова, Ралука и Соня. В този ред и поотделно. Страшно запомнящи се филми след това, много теми за life-shaped curve, който си седи запуснат и ме чака. И глътки червено вино като приспивателно преди малко. Баба ми спечелила 1000 лева, защото си събира разделно боклука! Баба the best! Утре ще й се обадя, че ще я интервюират от разни медии, да я окуража. Все пак аз съм я научила да отказва полиетиленови торбички и да сортира отпадъците. Дори и за Зелените гласува. Наистина няма такава баба!

Снимка Личен архив (не познавам голите шведи, патицата също е абсолютно случайна)

2010-06-01T19:59:00.002+02:00

Има едно такова състояние, в което си почти невидим за околните. Ричард в "Тайната история" на Дона Тарт знае какво имам предвид. За да останеш четири часа над чаша чай в близкото кафене или шест над празната чиния от изядения обяд, от теб се очаква да си невидим. Цял ден се чувствам така.

В такива дни не присъствам в себе си. На косъм съм да се блъсна в минувача срещу мен, защото тялото ми не може да време решение навреме. Инхибирана. С натиснато копче "пауза". На забавен кадър. Главоболие. Всички думи заседнали някъде. Пасивна и слаба.

А пък Лунд е като малко селце, където всички се познават. Качвам се на автобуса и шофьорът е съседът ми от втория етаж. Неговата дъщеря пък е в класа на Даниел. Като в стар български разказ, където всеки си има роля - даскал, поп, жената на даскала ...

Единственото хубаво нещо на това настроение е, че мога да пиша, докато навън вали.

2010-05-31T12:45:00.002+02:00

Беше крайно време да облека български дрехи на този блог. Истината е, че ми е най-уютно, когато чета, пиша и виждам български около себе си. Липсва ми моят език. Но не ми пречат и другите. Станали са част от мен и не ги гоня и пъдя, както в началото. Мечтая си някой ден малките човечета около нас също да не се страхуват от многото езици, а да им се радват. Ще напълним детската стая с шарени книжки на български и шведски, всяко ново мече и камионче ще имат две имена и макар че в началото ще е трудно, постепенно целият свят ще стане двойно по-цветен. Всеки нюанс ще е два пъти по-специален и уникален, защото заедно ще го виждаме не с две, а с четири очи.

Напоследък много си мечтая за едно ново същество, което да се присъедини към приключенията ни. И знам, че вече няма да е същото, че светът ще се смали в една детска стая, че времето ще загуби безкрайността си и никога няма да стига. И все пак..

2010-05-28T20:02:00.004+02:00

Навън вали първият за сезона гръмотевичен дъжд, примесен с град. Всичко е зелено и целият Лунд ухае на люляци. Обожавам пролетта, особено когато съм на ново място. Уникално е усещането за първи път да видиш как се раззеленяват дърветата, как цъфват цветята на места, на които се е простирала само сивота и голота. И хората изведнъж се променят, стават по-усмихнати, по-доволни и щастливи, готови да те гушнат или да ти отстъпят място на опашката в магазина. Сякаш не е Швеция.

Гледам дъжда, слушам изпълнения на Шопен и се радвам на спокойствието. Нищо, че ме чака въпрос с два трудни казуса с проблемни деца в училищен клас. Днес ми е хубаво и леко, сякаш мога да се справя с всичко. А напоследък си мисля колко съм щастлива всъщност и колко се радвам, че дойдохме в Швеция и сложихме начало на това ново приключение. Много сълзи по пътя и все пак такава неподозирана лекота, вече девет месеца. Опитвам се да се лекувам от стари рани и да гледам напред, радвам се на всеки ден и на това, че най-накрая се намерих и бих зарадвала мистър Джеймс Марша с "постигната идентичност". Сега остава да запазя постигнатото и да продължа да го развивам. Както и да пиша по-често тук ...

2010-03-19T21:49:00.002+01:00

Има дни, в които думите не излизат на повърхността. Стоят дълбоко вътре и все не успяват да се подредят навреме и да се изнижат навън. Наблюдават света отдалече, объркани са и приличат на мисли. Чомски би ги харесал и би ги нарекъл с разни имена. Мъча се да ги разбера и да ги преведа, да ги обикна и нарисувам, да ги изплюя и да ги забравя. Но не става. Смуча ги като захарни бонбони, прехвърлям ги от едната на другата страна и им се чудя. Думите ... а всички чакат да ги чуят, да ги прегърнат, да ги поздравят, да ги целунат, да ги намразят, да се уплашат от тях ... да се събудят от тях. И аз ги чакам, а те май чакат мен.

2010-03-09T18:56:00.006+01:00

Grass is always greener on the other side

Тревата от другата страна още не е поникнала. Още не е пролет, още е краят на зимата. А в края на зимата има само надежда за пролет, мечта за пролет, сънища, ухаещи на пролет. Докато чакаме да се покаже зеленото, измисляме му цветове и нюанси, радваме му се и го кръщаваме с различни имена. Лежим на измислената трева и сме щастливи. Все още не знаем, че тревата от другата страна не е по-зелена. Тя още не е поникнала ...

Снимка на Pink Sherbet - Flickr

2010-01-27T13:08:00.003+01:00

Влизам вкъщи и отърсвам мокрите следи, оставени от доскоро замръзнала вода. Пускам Лалех и пускам косата си, още заплетена от деня, пълен с вятър и бързи стъпки нагоре и надолу по белите улици. Денят е хубав, бавен и тих. Спомням си как вървях към вкъщи и не чувах собствените си обувки и срещата им с асфалта и романтичните калдъръми на Лунд. Малко съм зашеметена. Очите ми се наливат с цветовете на спалнята и кухнята, бялото изчезва и пускам щорите. Скоро ще се стъмни и тихият ден ще се превърне в нощ. Нощите тук са по-тихи и от най-тихите дни. Така и най-тихите сънища са по-шумни и понякога ме събуждат.

2009-06-14T14:27:00.003+02:00

Людовико Енауди за фон и черешовите тортички във фурната. Цветен и слънчев ден вчера, пълен със споделени емоции и хубави хора. И прекрасен край вечерта. Въпреки взетото решение. Или може би точно заради него. Иска ми се понякога да пълня блога си с неща, които не вълнуват само мен. Да вдъхновявам, да давам идеи, да провокирам. Все не ми достига смелост да създам нещо такова, а може би и още не му е дошло времето.

... в очакване на утре и на северните дни... скоро :)

2009-01-26T22:11:00.002+01:00

Пет условия да напишеш нещо, което да хареса на другите и на теб самия:

1. Изтощено, почти транс състояние, причинено от недоспиване и скучна работа.
2. Четене до припадък на чужди блогове, Керуак, Мураками и други, стигнали отдавна до твоите изводи.
3. Есбьорн Свенсон Трио за фон и начин да осъзнаеш как дори най-красивото произведение на изкуството е до болка преходно и ефимерно.
4. Среща с добре забравени стари приятели, припомнени на чаша зелен чай и сладко от портокалови корички.
5. Нещо, което те боли надълбоко, надълго и нашироко и което може да бъде полезно само на хартия.

2008-12-14T14:29:00.002+01:00

Ако всичко можеше да се промени с вълшебна пръчица, какво бих променила? Бих събрала всичките си вещи и предмети, събирани с години и с една клечка кибрит бих започнала наново. С раница на гръб и черни очила в очукан селски автобус без врати. По неасфалтиран път някъде, само не тук. Някъде, където можеш да почукаш на която и да е врата, без да се страхуваш, че ще те познаят. Щях да вървя дълго, докато падна на колене от умора, събирана с дни, и с ожулени и покрити с пепел лакти, да се опра на студената земя ... И да заспя. Да не усещам света като жужащо кълбо, което се върти твърде бързо, да чувам само звуците на нощта и да се топля от светлината на звездите. Ще напиша името си в пепелта и ще заспя.

Искам да нямам нужда да прегръщам някого, за да съм щастлива. С вълшебната пръчка бих се удряла през пръстите всеки път, когато протегна ръка, за да докосна някого. И устните ми ще изпръхват всеки път, когато се влюбя, от страст и желание да докосна неговите устни, без да мога ... Ще нося със себе си книга с пожълтели стари корици, окъсани по краищата и ще чета едно изречение всеки ден. Само едно. Ще се храня с тези думи и ще вниквам в тях отново и отново, всеки път с нова жажда и усещане за свобода. Ще вървя ... Дълго и бавно. Докато дрехите ми се изпокъсат и краката ми се изранят, докато заприличам на призрак и забравя езика на хората. Тогава може и да се върна ... И с вълшебната пръчка ще създам един нов свят - без език, без хора, само за мен и теб.

2008-12-07T22:21:00.002+01:00

Облягам се назад и се мъча да се движа по-бавно в собствените си мисли. Да не се препъвам, докато бързам да се настигна и да не падам по очи, когато си мисля, че съм най-близо. По стечение на графика се облягам назад в стола на рецепцията на хостела и вдъхвам неделната вечер на малки глътки, за да не свърши по-рано, преди да съм заключила вратата и да съм се завила с тънкото синьо одеялце. Харесва ми да съм сама тук, да чувам само бръмченето на компютъра и тракането на пръстите ми по клавиатурата. Да знам, че хаосът около мен е цветен и аз съм част от него. Хаосът в мен намалява и се увеличава на приливи и отливи - ту цветен, ту толкова черно-бял, че започвам да бъркам нюансите на тези два цвята с истински цветове. Дори им се радвам и ги изливам върху черно-бели снимки от детството ми, в спомена, както преди оцветявахме картинки. Създавам история като късам книжки на малки листчета, които залепям безразборно по стените и чета думите, които се получават. На глас, за да не забравя езика, за да го повтарям отново и отново, докато поискам да мълча, за да разбера по-добре себе си. Рядко се получава. Тръгвам пак, търкам стъклата на прозорците, за да виждам по-добре слънцето, а дъждът плисва и ме опръсква с капки спомен и малко тъга. Ин транзишън, казват, сме, хората, страната, кучетата по улиците, шофьорите на автобуси и кошчетата за боклук. Транзитно преминаваме през себе си, през живота си и през годините, в които се усмихваме. Стъпкваме прогорени листчета от безплатен вестник и си правим купчинка от черна пепел. Там са всичките ни мечти - някои счупени и банални, други още чистички и прозрачни, сякаш издухани от майстор стъклар, в някой от музеите на открито ...

2008-09-26T13:29:00.004+02:00

Искам - Първа част

- да уча испански и португалски
- да отида в Южна Америка
- да уча психология и да работя като детски терапевт
- да си имам стая с матрак, меки възглавници, свещи и музика
- да се виждам с приятелите си и да ги правя щастливи
- да живея с Даниел
- да съм себе си
- да не приемам работата си твърде сериозно
- да пиша
- да правя мънистени неща
- да пътувам в Испания и Португалия с Интер Рейл билет преди да съм навършила 26
- да вярвам в себе си
- да поемам инициативи
- да танцувам

Не искам - Първа част

- да живея в миналото или в бъдещето
- да се страхувам
- да се затварям в себе си
- да се самосъжалявам
- да правя далечни планове

2008-09-26T13:20:00.002+02:00

Една голяма къща, пълна с духове в стил Исабел Алиенде. Тичам от стая в стая, блъскам се в стените и ми е трудно да намеря правилната врата. Будя се от писък и тъп удар, пак лош сън, но докога така. Сълзите ми не стигат дори да започна да плача, а времето си тече без да ме пита колко сълзи чакат да бъдат пролети. Много. Прекалено много. А няма пред кого ... Любовта е криворазбрана, както целият свят на детството. Богът на дребните неща ме прегръща и изтрива несъществуващите солени капки болка. И там е било така, и пак ще бъде, няма да съм първата, нито последната ...

2008-09-16T09:54:00.002+02:00

Блокирани мисли, купища листи и безкраен брой хлебарки. Това е животът ми в момента, надявам се още само два дни. После идва голямото изпитване и ще се види кой кого. Открадвам си малко време за блогване, както и да си закача цветни прозорчета на стените, които да ме откъсват за малко от думите, които не разбирам. Открадвам и час-два да послушам, подишам и погледам въздушни хора, музика и картини в чайната, да се напълня с аромати и цветове, за да съм аз в тях, а не те в мен. После пак обратно, излизам от магията и на бегом обратно вкъщи. Всички цветове и звуци са съблечени, сгънати и грижливо прибрани в шкафа, заедно с панталона, който ми е малък.

Прозорецът не се затваря, лятото му е дошло в повече, не иска да се връща към есенните си задължения и сега аз съм на студено, докато той още си въобразява, че пак ще стане топло. Цялата къща проскърцва, книгите, затрупани с прах, лениво помръдват, за да се наместят на тесния рафт, точно както аз и ти в тясното легло. Измисляме си пози за спане и ги заемаме веднага щом изключим компютъра, топло е и веднага се унасяме. И после пак така.

Хамсун, Белман, Лагерльоф, модернизъм, Брандес, хипотакс, всичко наведнъж. А в сънищата ми - той, с когото никога не съм била и никога няма да бъда. Появява се винаги, когато имам нужда някой да ме прегърне. А на сутринта намирам писмо от него. Четири думи. И все пак.

Закъснелият бунт започва с The Clash ...

2008-08-07T12:05:00.002+02:00

Онова червеното дори не исках да е червено, пореден експеримент, който се оказа с непоправим изход ... Сега виждам, че в петък ще вали и ми става хубаво. Това слънце ми идва в повече и ми се приисква да е есен, да съм в Швеция, да обиколим веднъж панаира в Гьотеборг, но само веднъж и набързо, колкото да си купим книгата, която цяла година сме чакали, и бързо да избягаме в парка, да легнем на тревата и да изчетем всичко на един дъх. А после да хванем влака и да обикаляме нагоре-надолу, докато дъждът барабани по прозорците ... Да си съберем мигове щастие и после да се върнем към реалността, която може би ще е по-шарена наесен. Странно наистина какви са тези есенни фантазии, налегнали ме посред лято. Слушам Естрея Моренте и си мечтая за онзи есенен концерт, за който билетите почти са продадени, но все пак ще се намери някой и за нас. Иначе дните ми са едно безкрайно отлагане на едно безкрайно препрочитане на вече четени неща. Ходене по интервюта за работа и хора, които се надяват, че датски може да се научи за няколко месеца. И аз се надявам ... А тази вечер ще танцувам танго!Или поне ще се опитам ;)

2008-06-13T14:11:00.002+02:00

Dates unknown

Малко изгубих представа за датите и затова кога всъщност имам рожден ден. И всички тези дигитални измишльотини не ми помагат, понеже объркват хората и мен покрай тях. Някой коси трева долу под прозореца ми, а аз напук на него и на датите (и най-вече на датата утре, когато имам изпит по шведски) слушам Мано Негра и се чудя защо ми е такова зашеметено и неорганизирано. Сигурно защото Павката ми разказваше за неговата индийско-българско-японска история и понеже тя ми напомни пък за моята българо-шведска-кой знае още каква, ми стана хубаво, че всъщност съм много щастлива и че всяка сутрин се будя с едно такова симпатично шеговито чувство и знам, че ето още малко и алармата на телефона ще се включи с онази влудяващо шантава мелодия, че някой
ще се обърне и ще ме гушне, ще ми каже онези хубави наши си думички и аз ще се разсмея така силно, че ще ме чуят чак в другата стая ... И тогава как да знаеш коя дата е, като всеки ден ти е един такъв шарен и толкова вълшебно нормален. Изпити, рд-та, после пак изпити. Докато има кой да ме буди с такава сънено-бодра усмивка, нищо друго няма значение :)

2008-06-12T18:31:00.000+02:00

Airy-fairy and dreamy

2008-06-11T08:42:00.000+02:00

А сега трябва да чистя и да правя къщата красива за рождения ден.. Не ми се занимава много, даже никак. Нервно ми е, както винаги преди трийсетипет човека да дойдат да отбележат Деня. И си мисля ... Колко хубаво беше снощи у Ева, как има хора, които се появяват в живота ти без да си ги молил и без да си ги чакал, а изведнъж осъзнаваш, че така е трябвало. И как точно вчера, когато бях потънала в сивите си, криви и егоистични мисли, ми трябваше точно една такава скандинавска къща, със свещи, джаз и спокойни хора, които да ме вдъхновят най-сетне да запаля синята свещ от мама, да си легна усмихната и да не му мисля толкова ... Сега ми се струва, че е било сън. Толкова топъл сън, че още не мога да се събудя :)

2008-06-08T13:44:00.001+02:00

Пиша курсова работа за Астрид Линдгрен и се наслаждавам на това да разгръщам пожълтелите страници на старите ми детски книжки, на Пипи, на Братята с лъвски сърца, да гледам картинките и да си спомням с какво благоговение съм ги докосвала и как всички те неусетно са станали част от мен и от моето детство. Чета преведените думи, които тогава са били единствените възможни и се удивлявам на съдбата и на това, че днес чета оригиналните, без дори някога да съм предполагала, че това ще се случи. Разсъждавам върху преводознаещи въпроси и си давам сметка колко хубаво е да си малък, да не знаеш, че тази книжка е преведена, че това не се е случило тук и сега, а там на север, на един друг език, също толкова хубав, но все пак чужд. Да си част от историята, да сънуваш Пипи, да се влюбваш в Йонатан. И как все пак е хубаво да пораснеш и да станеш някой, който знае за тях повече от другите, защото им е бил на гости в истинския, шведски свят, където са се родили. Чудя се на кой език моите деца ще четат Пипи, Емил, Карлсон ... кой език ще е този близкият, родният, на който ще сънуват. А може би и двата ... кой знае.

2008-06-03T08:53:00.000+02:00

Обзе ме някаква страст да пиша. Започна вчера, мислех, че съм се излекувала след като спах 8 часа, но тази сутрин пак усетих гъделичкането някъде по връхчетата на пръстите. Сякаш онази свобода, за която си мечтаех снощи, през нощта, се е пъхнала под ноктите ми и сега иска да трака по клавишите, вместо да чете Nässlorna blomma. Толкова скучна книга ... И толкова задължителна. Която я прави още по-скучна. И обратно. А на мен просто ми се иска да избягам - и от нея, и от Шарлот, и от всички други задължително избираеми курсове за задължителнo избираеми кредити. Едно време прочетох, че времето за четене е откраднато време, също като времето за писане и времето за любов. Аз все крада време, оттук-оттам, и все не ми стига да съм свободна. Все съм в плен на някакви задачи, задължения, задачки, зададени от един бог знае кой. Но не и от мен самата. Все вървя някъде зад себе си и не се достигам, викам като малко детенце след майка си, прося си внимание, но не - колко по-важни неща има ... Девет изпита плюс държавен наесен и голямата празна бездна след това ... Така че ми остава само да открадвам някакви минутки, секундички и милисекундички, в които да съм си аз, а не някой преждевременно пораснал в плен на реалността и задължително избираемите кредити ... Тогава може би ще успея да бъда щастлива.

2008-06-02T23:52:00.000+02:00

Once in a blue moon

Бъдещето постоянно ме преследва, не ми дава мира. Искам да избягам от него, а то се приближава все по-плътно и ме следва по петите ... Искам да съм свободна, да не завися от никого, да не слушам никого, да съм си аз. Искам да пътувам, да казвам това, което мисля, да не съм перфектна. Искам да знам какво искам да правя и да го правя. Искам да искам, а все по-често ме е страх. Все по-често плача и не знам накъде да тръгна. Последни стъпки до поредния край. А така мразя, когато нещо свършва, така ме е страх ... Страх ме е, че нещо си е отишло завинаги, че аз съм го пуснала да си отиде, че съм направила избор. Грешен, прибързан. Много пъти. И все така. Страх ме е от това, че искам всичко да е перфектно, че дори и сега мисля как някой друг чете това и не мога да се отпусна... Имам нужда да се открия отново, да се позная и една сутрин да знам, че тази, която съм, е тази, която искам да бъда. А не да бягам, да се отвличам отново и отново на онази звезда и да крия стълбата от самата себе си. Да пиша по-често, да не се преструвам, че правя важни неща, да съм си аз. Да открия пътя, да тръгна нанякъде, да имам мечта, да съм щастлива ... Да живея ... Без да искам толкова много ...

2008-01-20T20:37:00.000+01:00

Jag försvinner i tystnaden.
Rädda mig, snälla, älska mig.
Jag försvinner i stoltheten, min och din, det blir en blandning.
Så hård och skottsäker som bara kärlek kan bli.

Ord hjälper oss aldrig, och jag vill rymma.
I tiden.

2007-12-18T23:23:00.000+01:00

Once I felt like that ...

2007-12-14T22:29:00.000+01:00

Завърнах се. Три дни в калната, тъжна и студена, отритната от света Молдова. Три дни и една нощ път, за да бъда поне за миг до една мечта, която ме топлеше цяла година. Сега всичко е различно. Мечтата вече не е мечта, а сбъдната реалност, годината е към края си и новата чука на вратата. За нея ще ми трябва нова мечта. Сега просто ми се спи. Опитвам се да забравя, че ми е студено, че съм сама, че това, което прилича на любов, понякога е само влюбване, разтапящо се заедно с падналия през нощта сняг. Слушам музиката, която той ми подари, и се надявам, че всичко ще е наред, че отново ще се намерим, че големият и плашещ свят отново ще се побере в една прегръдка. Че влюбването някога ще се превърне в любов...

2007-12-03T22:29:00.000+01:00

А когато човек яде много сладко, даже думите без смисъл придобиват вкус ... :)

2007-11-29T22:55:00.000+01:00

Слязохме от портокаловия трамвай и тръгнахме. Беше студено и необезпокоявани черно-бели котки се разхождаха по замръзналия тротоар. Чудех се откъде ми е познато всичко. Светла улица, безброй среднощни коли, замръзнали локви и студени носове. Не се прегърнахме, макар и двамата да го искахме. Защо ни беше нужно, щом все още можехме да се смеем заедно? И да се усмихваме дълго след това.
Когато си тръгваш от някого, кое си тръгва всъщност? Може би само сянката, която иска да избяга. Или само обвивката, която се разкъсва при порастването.
Но не и ти. Ти оставаш. И се прераждаш във вечери като тази.

2007-11-28T20:31:00.000+01:00

Ето ти един спомен от мен.

Със зелено по края и морскосиньо по средата.
С окръжности от пясък и начупени мидички.
С коричка от препечен хляб и разтопен восък.
Измръзнал насред снежна буря и мокър от пролетен дъжд.
Спомен от време. От време на време. И отново.
До края на времето.

2007-11-25T23:58:00.001+01:00

Странна вечер. От тези с многото впечатления, които те връхлитат изведнъж, проникват дълбоко в теб и остават да лежат на дъното на душата. Гледах Реквием за една мечта, връхлетяха ме спомени и страхове, не се разплаках, а побързах да забравя. Писах есемеси, за да вдъхна оптимизъм, а самата аз имах нужда от прегръдка. Гледах стари снимки ... дълго. Така се успокоявам. Виждам как животът си тече напук на всички грешни решения, които вземам по пътя си. Слушах Модена Сити Ремблърс. Много пъти. Мечтаех си да танцувам с някого, цяла нощ, както преди години. Отново съжалих за взето решение и представите за бъдещето ми се размиха. Прииска ми се да върна времето назад. Само мъничко. Като във филма, който само аз харесах. Искаше ми се да си легна рано и да сънувам хубави сънища. Пак не се получи... После прочетох твоите думи и ми стана топло. И тъжно. Разплаках се. Без да знам, заедно с теб... Благодаря ти, че те има.

2007-11-22T13:53:00.000+01:00

Jag ville bara dela med mig av denna underbara dikt. Den säger allt jag skulle vilja säga. Ibland ... när smärtan härskar i hjärtat.

Smärtan

Lyckan har inga sånger, lyckan har inga tankar, lyckan har ingenting.
Stöt till din lycka att hon går sönder, ty lyckan är ond.
Lyckan kommer sakta med morgonens susning i sovande snår,
lyckan glider undan i lätta molnbilder över djupblå djup,
lyckan är fältet som sover i middagens glöd
eller havets ändlösa vidd under baddet av lodräta strålar,
lyckan är maktlös, hon sover och andas och vet av ingenting...
Känner du smärtan? Hon är stark och stor med hemligt knutna nävar.
Känner du smärtan? Hon är hoppfullt leende med förgråtna ögon.
Smärtan ger oss allt vad vi behöva -
hon ger oss nycklarna till dödens rike,
hon skjuter oss in genom porten, då vi ännu tveka.
Smärtan döper barnen och vakar med modern
och smider alla de gyllene bröllopsringarna.
Smärtan härskar över alla, hon slätar tänkarens panna,
hon fäster smycket kring den åtrådda kvinnans hals,
hon står i dörren när mannen kommer ut från sin älskade...
Vad är det ännu smärtan ger åt sina älsklingar?
Jag vet ej mer.
Hon ger pärlor och blommor, hon ger sånger och drömmar,
hon ger oss tusen kyssar som alla äro tomma,
hon ger den enda kyssen som är verklig.
Hon ger oss våra sällsamma själar och besynnerliga tycken,
hon ger oss alla livets högsta vinster:
kärlek, ensamhet och dödens ansikte.

Edith Södergran

2007-11-12T17:36:00.000+01:00

Дъждовни мисли

Днес съм бяла замръзнала капчица,
спомен чист от кристална вода.
Сънен полъх от есенни залези
и от газещи в локви деца.

Днес съм тръпнещо в полет очакване
за любов, за магия, за плен.
Миг от слънце и пролетни макове,
късче вятър от приказен ден.

Днес съм ничия, ведра и искаща
да съм твоя, да бъда в нощта,
да се влюбя отново и истински,
да съм с теб до последното да.

2007-11-10T23:20:00.000+01:00

Забрава

Ще откъсна парченце тъга
от картината бяла и нежна.
И над твоите тъмни крила
океани от лед ще подреждам.

Ще се моля да минеш оттук,
да почукаш и огън да търсиш.
Да се молиш за слънце и звук
от потоци и бягащи бързеи.

Да се блъскаш в парчетата лед,
да се луташ, да търсиш пролука,
да ме викаш.И без да съм с теб,
да обичам, студа да пропукам.

От водата да сбъдна мечта,
спомен стар за далечни морета.
За безбрежни красиви места
и орисници в кораба светъл.

И тогава ще падне дъждът,
ще измие съдбите греховни.
Пак от хиляди цветни лица,
само теб ще остана да помня.

2007-11-10T22:39:00.000+01:00

Среднощно, на пламъка на синя свещ

Дали е възможно да помъдряваме без да ни боли? Или да порастваме без да оставяме толкова неща и хора, които сме обичали, зад себе си? Сигурно не. Времето се оглежда в нас и вижда колко безполезно е да се държиш за миналото, да го притискаш към себе си като любима детска играчка и да не искаш да продължиш напред. Сам. Пораснал. Помъдрял. И отново сам. Макар и с безброй усмивки и смях наоколо и вътре в теб, нищо не е същото и никога няма да бъде. Защото поредната граница е премината. А границите набраздяват живота ни и го превръщат в огледало на самите нас, всяка граница става на бръчица - започват от онези мъничките там долу в ъгълчетата на усмивката и свършват с дълбоките страшни бръчки на челото. Казват, че и бръчките са символ на мъдрост. Но кому е нужна тази мъдрост, ако тя се придобива с толкова болка и оставени в миналото неща и хора? За какво ни е това бъдеще, ако и то ще изчезне в мига, в който го опитомим и го наречем наше настояще?

2006-07-26T17:02:00.000+02:00

Boundless Art III – a piece of adventure on the border with civilization

To end up in a strange piece of land where everybody is free and at the same time bounded by the extraordinary chaos around is not always easy. Our Bulgarian group which this year consisted of Zori, Dani, Pavel, Metodi and me, Anna, experienced safe landing in one of the most remarkable places we had ever visited.

As we arrived on 9^th July, namely the date of the great final, our stay started with a visit to a nearby bar where we had the opportunity to watch the match between France and Italy in an intercultural atmosphere. It was great to feel how everybody’s heart, no matter nationality, throbbed in the rhythm of the world championship. Later the same evening we were showed our new home – a large tent which accommodated all the Bulgarians and Natalie, a Belgian girl who learned to speak Bulgarian after some sleepless nights spent with us J We gathered around the campfire with biscuits and warm chocolate – a welcome party for all the new-comers. After a short presentation of each group - Bulgarians, Belgians and Irish(the Hungarians arrived the next day), we went to sleep to meet the surprises the new day had to offer.

The next morning, as every other morning to come, we were awaken by the cocks crowing and the sun shining brightly through the tent. After the bad news we got that the program had failed and we had only four workshops fixed, the great challenge started. We had to make a program so that to fill the time left. But first we wanted to get to know each other. We played some name games and did an energizer to break the first-day ice between each other and then made a big tree on which everybody sticked a small piece of paper with their hopes, fears and expectations. We made a list of the rules and guidelines which everybody at the camp had to follow. After that Gosse, our host, showed us around De Bereklauw and told us more about the place – a 30-year-old commune, one of a kind, where people from all over the world live together in a self-sustainable, ecological and sometimes purposely primitive way, breaking the traditional social structures, far from the luxury and commercialism. A place full of philosophy and ideals, on the border with civilization, still able to keep its spirit alive. There we started our artistic project J

The main workshops we had were jembe playing and funny African dances together with our “teacher” Jill – a great young lady who had been in Senegal seven times! She told us a lot about the African culture and the way the Africans used their music and dances as a way of communication. We learned many simple and easy-to-remember rhythms with which we were able to build complete melodies and had a lot of fun. Jill showed us some dancing steps as well. She played her jembe while we were jumping around like crazy monkeys, laughing and happy to be together. Jill visited us only four times but we had the feeling we had gone through a full jembe course, so many things was she able to teach us.

One of the most interesting things we did which appeared quite exciting to most of the participants was the workshop called “Face (in) the mirror”. It was performed by Nelson, a Belgian guy graduated in philosophy who had found a way to show how our perception of our own looks differs from the perception others have of us. The workshop consisted of three phases. First we drew our faces the way we thought we looked like. It was important to draw no matter how insecure in your talents you felt, cause it was much more a matter of expressing your inner self than demonstrating skills. The next step was drawing our shadows on transparent pieces of paper and after that the most difficult awaited us – to draw our faces while at the same time seeing them in a mirror. Facing the mirror, we faced more of our inner selves and that was the point of the whole exercise, in my opinion. In the end, Nelson took photos of us and our pictures to demonstrate similarities and differences.

Thanks to the great Brazilian woman and painter, Cacilda, we spent a few days in the mysterious world of drawing. We opened our minds and souls to find some secret sources of creativity blocked by our routine and often too “adult” life. For a day or two we were children again and created some real pieces of art – drawings on T-Shirts, abstract painting and whatever our imagination could perceive became reality. Everybody enjoyed Cacilda’s workshops enormously and despite the heat (which sometimes reached 40 degrees) we dived into art without boundaries, just the way our project’s name required it J Cacilda also enjoyed our international company and even offered to cook a Brazilian dinner for the whole group. In this way our European group tasted a scent of Latin America as well. Mmm, unforgettable J

Thanks to the materials the Belgian leader Andre had brought, we were able to make a big puzzle drawing the pieces and cutting them by ourselves. Boys enjoyed a lot working with the machine and girls also found it challenging to test their skills. After cutting the pieces everybody could draw their own piece so that to make an international mosaic of ideas, figures and colours. We left it in De Bereklauw as a memory from the group. In one of the last days we used the remainder of the materials to draw and cut our own little puzzles to take away home.

Apart from the interesting art workshops we enjoyed, each group was in charge of preparing a national evening. The Bulgarian national evening went with flying colours and everybody was happy to taste original Bulgarian dishes such as Shopska salad, musaka, mish-mash. We prepared a presentation which included our alphabet, our fests and most famous traditions, as well as information about the Bulgarian branch of SCI – CVS and its projects. After dinner we all gathered around the campfire for a short quizz with questions about Bulgaria. Those who knew the answers received postcards and souvenirs from Bulgaria.

Unfortunately De Bereklauw appeared too different a place for some people who decided to leave earlier. The Hungarian group and two of the Irish guys left the camp a few days before its end. This brought some negative emotions and sadness among the people who remained but it also made us stronger and we got even more attached to each other than before. We built a really strong bond between the groups and the individuals and our last evening turned to a big celebration in which we were writing last thoughts in each other’s diaries, exchanging contacts and parting in a long and touching way. As usual, those who were the most disappointed in the beginning turned to be the saddest in the end.

On 21^st July our adventure in this special place, called by some “The Last Frontier”, ended. We left De Bereklauw with the feeling we had left something from our souls there but we had also taken something from its special philosophy. We learned to see beauty everywhere, in the most peculiar places, gathering dust, but also memories from previous times and previous people. De Bereklauw cannot be forgotten and we aren’t going to forget it, for sure.

A link with photos for all of you :)

http://www.flickr.com/photos/zmartinova/

2006-06-24T23:51:00.000+02:00

Ok, let's give a start to this thing as well :) I already have one blog in 360.yahoo.com (Freja) but I guess this place is better and more open for everybody. So welcome aboard :) Feel invited to share your various, colourful, unexpected, inspiring, infuriating, special and unique opinions on every subject I have the pleasure to comment.

And hej, this person who will miss me while I am in Sweden, don't! I will be always in your heart :) Kiss you!