Наричам го синдрома Март, понеже се повтаря всяка година по същото време.

Пропива се в прашните ми и потъмнели от зимната влага ботуши, в опърпаната вече шапка и омръзналото ми палто. Влива се в умората и отегчението, събирани капка по капка още от първия ден след Коледа и се загнездва някъде по средата на челото ми, там близо до индийската бемка, за която ме питат децата. Започва като леко главоболие, като търсене, като дълъг път, като надежда, изтъкана от плахо слънце. И завършва с поредното влюбване, неизказано и несбъднато, увито на кълбенце и пъхнато в чантата.

Прави ме непокорна и невъздържана, спонтанна и искаща, пишеща и четяща не това, което трябва. Пак съм си аз, но сякаш съм друга. Мъчителното разкъсване на обвивката, болката при пропукването. Страхът дали ще се разпозная, дали той ще ме разпознае. И облекчението, когато идва юни и всичко си е същото..., само че малко напротив.

Снимката е споделена от Steffe - Flickr.